Дълго време се движех в неяснота, като мъгла относно себе си и нещата, които правя – защо са толкова много, какво искам точно, как да изляза от омагьосаната въртележка на бита.
Дълго време се съмнявах.
Помага ли изкуството? Има ли смисъл изкуството, както твърди Нийл Геймън?
Правя ли нещо наистина, докато свиря и разказвам, или си губя времето? Трябва ли да захвърля всичко и да свърша някоя верно полезна работа, както обичаше да ме наставлява дядо ми всеки път щом пипнех барабаните, китарата или пък химикалката?
В периоди на пълно потъване в депресия и търсене на смисъл, съм се съмнявал до степен почти да оставя и перото и перцето, че и палката дори.
Но тогава, както казва Благун, в пълния мрак, който бе обзел и душата ми, бялата Сребра запява.
Винаги в тези периоди се случва нещо, което ни напомня истинския смисъл. Искра, песен, вдъхновение.
Проглеждане.
Нещо, което ни напомня, че тези повърхностни неща като пари, вещи и битовизми са само външното, играчките, дреболиите.
Всяко от тях е незначително, сравнено с щастието да сме живи, копнежа в душата за приключения, желанието да сбъднем мечтите си.
При мен това проглеждане дойде с кампанията за събиране на средства за Ели Вълканова и нейната мечта да отиде на състезанието по спортна стрелба в Нови Сад.
Цялата кампания беше страхотно вдъхновена и се включиха десетки хора, особено хора на изкуството. Събрахме сумата за отрицателно време.
Благодаря ти за урока, Ели.
Бях във вихъра си – не беше никакъв проблем да искам пари, да организирам хора, да пиша публикации, изобщо да „нахалствам“ според моите критерии за поведение.
Сравнено с изчервените ми до уши, едва доловими намеци за събирането на средства за поставянето на Сребра в Античния театър, тука бях като отвързан.
Защо така?
Защото го правя за приятел? Защото е кауза за човек в неравностойно положение? Защото е за развитието на България и спорта?
Може би.
Но най-вече, защото не го правя за себе си.
Защото иначе трябва да кажа за себе си, че заслужавам, че имам право, че съм стойностен (тука отидохме на 200 часа психотерапия, gimme cash pls.!), да се изтъкна сам, и че нещата, които правя са страхотни.
Ами ай сиктир на шиТаната скромност.
„Да опазиш Сребра невяста“ е страхотен и невиждан спектакъл. Няма такова чудо и на Бродуей – да разказваме и играем, докато едновременно свирим и пеем с приятелите ми от Невидено. Да не говорим колко още неща съвместяваме по изграждането на сцена, репетиции, и самопродуциране.
Ами „Саксийното момиче“ – мономюзикълът, който трогва и най-коравите сърца? Ами книгата…
Няма да изреждам повече.
Просто ще обявя, че днес, на рождения ми ден, започваме кампания за финансиране на турне на Сребра, видеоклип и довършване и издаване на прословутия вече албум на саундтрака.
Така ще се радвам на точните подаръци. 
Повече за кампанията и за начина, по който може да се включите може да видите ето тук – https://pavelandreev.bg/campaign/da-postavim-balgarskiyat-etno-rok-myuzikal-da-opazis-srebra-nevyasta-v-sofia
Снимката тук е прясно щракната от Goran Kissiov на ударното поставяне на Сребра на Морска сцена, гр. Tzarevo
Репортажа от там още се кове, защото приключението беше разтърсващо, но съвсем скоро ще изгрее на вашите социалки.
