Остават 5 минути.
Стоя в задната част на огромната сцена, зад металните подпори и шатрата на белия оркестър.
Пред мен са мокрите, зеленикави камъни, които се спускат постепенно и се потъват в разбиващите се вълни на залива на Царево.
Отстрани виждам отсрещната палатка на черния оркестър. Чувам закачките им в мониторите в ушите си. Ще хвърлят някой в морето. Май мене.
Ще я видим тази работа после.
Зад мен са високите огради на декора, барабани, инструменти и кабели, лакомите очи на прожекторите. Още по-нататък са дулата на колоните, зяпнали към публиката, готови да я залеят с песните ни… или с микрофонията, а може и случайно уловено от безжичния ми микрофон радио да я зарадва с Миле Китич, примерно.
3 минути.
Поемам дъх, обръщам се и приклякам колкото се може по-близо до камъните.
Сам съм с тях и морето.
– Хайде – смигвам и се поколебавам. Май „стискайте палци за късмет“ няма да са точните думи.
Е, освен свирач, съм и измисляч.
– Да хвърляте вълни – продумвам тихо, после се изправям и влизам в палатката.
1 минута до излизането. Ужас.
Започвам отново трескаво да проверявам – костюмът добре ли е, китарата дали е настроена, двата дистанционни трансмитера, вързани на нейния колан, и третият, вързан отзад на яката на ризата ми… пуснати ли са? А защо не си чувам гласа? Китарата също? Вероятно Стоян на пулта не ги е пуснал още, чака да излезем. Чувам в слушалките, поне мониторът работи.
Армаганът? Кърпата на Сребра? А кърпата на главата ми? Дали не се е разместила?
Връзките на обувките отново са се изплезили, дали да не…
В този миг виждам как от съседната палатка черният оркестър тръгва в тържествен строй – брадатият дракуз, дългокосият дракуз, ухиленият дракуз.
Поглеждам Миро и Тони. Той ми маха нетърпеливо, тя се усмихва, както винаги.
Поемам дъх, имам чувството, че гръдният ми кош няма да спре да се издува, докато не се подуя като мъжки жабок. Въздъхвам, после се обръщам и тръгвам към сцената.
Да опазиш Сребра невяста в Царево започва.
Всичко е много вдъхновено, когато светнат прожекторите и първите акорди на Диман разцепят тишината над амфитеатралните седалки.
Но уви, началото на песента е всъщност краят на една нескончаемо дълга, тежка и изморителна подготовка, на едно или повече стресови пътувания или накратко – самооправната организация на един огромен мюзикъл.
В Невидено всичко си правим сами – освен че всеки актьор е и музикант и си свири сам партията, докато играе ролята си, то ние сме също и сценични работници – товарим инструменти и декор, и техници – правим осветление и звук, и мениджъри и пиари – въртим телефони на театри и социални мрежи, пък и шофьори, организатори, букинг агенти и тук-там дизайнери…
Десантът на Царево започна с поредица от проблеми – още от момента, в който стигнах репетиционната, за да товарим декора, и… се сетих, че тъкмо съм оставил ключовете си от нея вкъщи. Първите две коли с тежката, метъл част от оркестъра, вече се бяха изстреляли към синьото море и аз само подбелих очи и направих още един курс до центъра и обратно.
После вързахме декора на горния багажник на колата ми – дългата 2.20 м ограда с доста зор, натоварихме барабаните в багажника, сгънахме се като четири (швей)царевски ножчета вътре и отпрашихме.
Само 30 минути по-късно декорът започна да издава звуци, сякаш бяхме натоварили отгоре пиян оперен певец бас-баритон. Скърцането беше покъртително и нервите ни издържаха, докато не видяхме как от покрива на колата пред нас на магистралата се развръзва и изпада средноголям розов шкаф. Слава богу, спазвахме дистанция и успяхме да заобиколим внезапната мебел на пътя, но това ни накара незабавно да спрем, за да привържем отново декора. Минути преди това режисьорът ни Лъчезара беше предупредила, че при Стара Загора вали сериозно.
Големи благодарности на хората от Еконт, с. Труд, които ни дадоха стреч фолио и ни помогнаха да увием по-добре летящата родопска ограда.
Потеглихме отново, малко по-бодро, докато изведнъж ново, тежко боботене не ни накара да замълчим, сякаш чувахме пришълецът да чегърта по тавана.
В крайна сметка, след още две спирания пренаредихме всичко и декорът се кротна.
В това време ударната ни секция начело с Миро Зографски бе пристигнала на сцената в Царево. Започнаха се тежките приготовления по осветлението и звука и докато ние пристигнем, нервите на метълягите вече бяха изпилени до крайност от нови купчини проблеми.
За да не ставам супер подробен, само ще кажа, че цялото Невидено + един „невинен“ осветител пренареждахме прожектори и вдигахме сцена до 22 часà, за да изградим поне картината на спектакъла за следващия ден.
Денят на шоуто дойде много бързо – след като си легнал в 00.30 ч. и следва да си подреден и готов с всички инструменти на сцената в 10.00 ч. сутринта, сънят е като мигване.
Планът беше звук до 14 ч., почивка от два до четири (все пак сцената бе изправена точно срещу Районен съд – Царево, трябва да се внимава 😉 ), репетиция на всичко до 19 ч. и после – костюми, декори, гримьори и петнайсет дистанционни, колани, родопски кърпи, армагани и кабели по цялото ми тяло. Т.е. уж кратък отдих преди началото.
Е, както се досещате, нямаше нищо общо.
До 14 ч. едва бяхме вързали кабелите и част от сцената. В 15 ч. Стоян, озвучителят ни, вдигна тревога, че всъщност някои кабели липсват и ще трябва да се купят. Най-близкото място – Динакорд Бургас, и каране още час. Не, не пиша рап, просто положението вече ставаше дълбок трап.
В крайна сметка, с помощта на техника от общината, кабели се намериха и в 16 ч. се подредихме целият оркестър, за да посрещнем… най-голямата микрофония от фестивала Метъл Ол Старс в зала Армеец насам.
Оказа се, че насрещните, гладко измазани стени под амфитеатрално разположените седалки връщат звука почти съвършено, влизат в микрофоните и става Кланица 5.
Слава богу обаче, както вече казах, разполагахме със Стоян, който малко по малко взе нещата в свои ръце и скоро успяхме да се чуваме и дори изсвирихме няколко песни заедно.
Лошото беше, че вече бе след 18 часа и нямаше и пукнато време за репетиции. Вездесъщата, неуморима и несломима духом Лъчка обаче не се притесни – размаха ръце и направихме набързо няколко от най-важните сцени в спектакъла. Честно казано, всичко вече ми се размазваше и не помнех дали си казвам репликите точно и на място… Просто давах напред, без да мисля. Вероятно не съм сбъркал много, защото тя не ме прекъсна.
А след това се разотидохме по шатрите отстрани на сцената, за да се преоблечем.
Имахме уж 30 минути, но… сякаш само миг по-късно видях Лъчезара да махва с ръка и двата оркестъра се заточихме тъжествено към сцената.
Беше почти притъмняло и хем осветлението очертаваше белите и черните ни костюми, хем последните слънчеви лъчи осветяваха морето в дълбоко зелено, синьо и сребърно. Гларуси пищяха, вълните ехтяха в камъните зад сцената и изведнъж чухме огромна вълна от ръкопляскания.
Царевската публика бе изпълнила седалките пред нас, обляна в червеникаво-керемидена светлина от лъчите на залязващото светило.
Прожекторите блеснаха. Поех дъх и засвирих първите акорди на Диман.
А после спектакълът „Да опазиш Сребра невяста“ се понесе шеметно над Царево, залива, морето и дори до крилатата част от публиката ни, като огласи това чудно кътче с българските народни шедьоври и нашите тежки рок парчета.
С Невидено искаме да отправим огромните си и горещи благодарности към хората, без които участието ни на (швей)царевска сцена нямаше да се сбъдне.
Специални благодарности на Стоян Чайков и Татяна Янева от община Царево за голямата им подкрепа и желание спектакълът да се случи, на Горан Кисьов, който освен че направи всичко възможно да стигнем Царево във всеки един смисъл, снима тези извънземни кадри, които виждате тук.
От сърце благодарим на хората, които ни помогнаха с техниката и подготовката – на Лъчка за неуморната работа и неповяхваща усмивка, на Стоян за нервите, с които удържа да се справи със звука; на Алекс за яката подкрепа във всяка част от сцената – не знам остана ли винт и кабел, дето да не си пипал; на Гуга за дизайн съпорта и плакатите; и накрая – на цялото Невидено – хора, трябва да си благодарим, че се справихме така добре!
На всички от публиката, които пляскаха, тропаха и пяха – благодарим ви най-сърдечно, надяваме се да сте изкарали поне толкова яко, колкото и ние!
Кампанията за поставяне на спектакъла в София е вече активна ето тук:
https://pavelandreev.bg/campaign/da-postavim-balgarskiyat-etno-rok-myuzikal-da-opazis-srebra-nevyasta-v-sofia
Ако искате да видите спектакъла на живо – включете се, подкрепете ни или споделете мълвата – така ще ни помогнете изключително много.
Благодаря и доскоро, приятели!??❤️
