Откритието на това пътуване беше след като ядох малко бой от един гайдар в Сантяго де Компостела.
Може би това е само началото, разбира се, все пак е едва ден 4 от 11, а аз съм се бил само с автобусен багажник, куфар, палма, гайдар и бисквита. В хронологичен ред.
Знам, сега вече ще ми кажете че прекалявам – всички ми стискат тука палци да си почина и възстановя от два месеца, (като на някакво бебе дето са му секнали кърмата, а то друго не ще), а той се млати с някакви хора, машини и дървета.
Повярвайте, хора, аз просто искам да си почивам и да си джиткам из всички чудесии, дето предлага кораба, но пристанищата са ми голямо препятствие.
Но това което се случи в края на пътя на Камино – който аз изминах удобно за час и половина в автобус, (затова вероятно св. Яков недоволно ми е изпратил гайдаря да ми даде урок), изведнъж ми даде нов поглед върху нещата. Друго си е да те шибнат в ребрата с 150 санта келтско ручило – светва ти изведнъж.
Разказвам по същество, че вече сигурно ви гризе какви съм ги надробил.
Нещата се случваха на две линии – външна, във физическия свят, и вътрешна, в главата и душата ми. Както Карл Юнг казва – вътрешната винаги е по-интересна. Обаче без реалните събития нищо няма да разберете, освен ако не сте ерудити психиатри като великия доктор.
Та накратко – откакто потеглихме на круиза с Коко, всеки път щом имаме слизане на пристанище, аз имам схватка.
В Лисабон ме бодна яко кръста като се опитах да вдигна тежкия куфар наведен; в Порто си шибнах главата в горния багажник на автобуса на шофьора ни Филип, докато бързах да настигна групата; във Виго се опитах да отсека една палма с чело, докато вървях назад и снимах кораба (все едно не съм го снимал отвсякъде вече тези дни), а в Сантяго де Компостела вече влязох в сериозна схватка. Поне от отсрещната страна.
По улиците на този град-светиня има повече музиканти, търговци и туристи отколкото поклонници.
Точно преди да стигнем църквата на св. Яков, в един проход виждам стърчи един галисийски гайдар и надува по типичен и за българските му колеги начин красива шарена гайда, с всякакви финтифлюшки, кожухче, гайдуници и ручила и т.н.
Защо типичен ли? Щото започваше една мелодия, свиреше 40-50 секунди и после я почваше пак отначало; има един такъв в Пловдив, веднъж седях половин час и въртя едно и също десет пъти.
Аз, който се прехласвам от всякакви музикални инструменти, тръгвам към него и наивно държа телефона като другите туристи наоколо. С една тънка разлика. Те снимаха църквата, а аз – гайдата.
Той се дръпна отначало, и аз просто го отминах – казах си, поне мелодията да имам, После тъкмо да прибера телефона, и видях гайдата му отзад, много красива. Хайде само едно фото ще ѝ направя, какво толкова.
Завъртях телефона за малко и после поех нагоре по стълбите, като продължавах да снимам църкви и старини наоколо.
Виковете стигнаха до мене по-късно. Първо ме разтресе як удар в ребрата, от който аз отначало просто се завъртях и дръпнах – до последно си мислех, че някой или нещо пада и се блъска в мен.
Тогава видях разяреното брадясало лице на галисийския виртуоз, който държеше гайдуницата и цялата гайда като копие за рицарски двубой.
Последва кратко надвикване и от двете страни на английски и на странен испански – човекът една дума не отбираше от друг освен своя език, и единственото което схвана бяха жестовете ми на недоумение.
Накрая, след като разбра, че неграмотника срещу него няма да разбере дори псувните, той махна с ръце, обърна се и се зае да си оправя гайдата.
Настигнах групата, много втрещен и ядосан. Двама души се бореха в мене – единият искаше да се върна и да го тресна оня с нещо тежко от раницата ми, или поне да подам жалба за нападение на улицата. Проверих веднага какво и как се прави, но си казах, хайде по-късно. Всички бяха отминали напред, и нямах никакъв свидетел.
От друга страна пък и нямах право да снимам човек така направо на обществено място. Действително – до този момент всеки музикант се е радвал да го снимам (питай българските гайдари), но това не беше оправдание. И все пак аз спрях снимането веднага щом той се възпротиви. Почти всички снимки и видеа бяха на забележителностите и на гайдата му.
Освен това нямаше право да ми посяга.
И така бавно и постепенно в акъла и гърдите ми се разгоря поредният спор между две от личностите, които живеят в мене.
Едната защитаваше обективната истина, обществото и приканваше към спокойствие и търпение. Случило се е сега, какво толкова. Няма нужда да раздухваме конфликта повече.
Другата направо се тресеше от ярост и несправедливост, и от невъзможността да обясни поне какво точно се е случило и че е не е справедливо да ми посяга този… печалбар!
Свири там една и съща мелодия, за да му хвърлят пари и се прави на великия музикант – знам ги тия!
Десет пъти писах съобщения в Гугъл преводача към испански, и десет пъти ги трих.
„Не съм искал да снимам вас, извинете“… Глупости!
„Нямате право да ме удряте! Кажете ми, сложете си табела и няма да ви снимам. Всички снимаха с телефони наоколо!“… Е, хайде сега.
„Прощавайте, не съм разбрал, ще изтрия видеото, ако искате!“… Какво? Да бе!
„Ти не си никакъв музикант, а само мошеник, който имитира свирене за пари!“, „Господине, не беше нужно да ме удряте, не съм снимал вас а гайдата!“, „На бой ли си излязъл, затова ли не можеш три тона да изсвириш, бе?“…
Докато накрая просто си представях как му дръпвам ручилото и го потрошавам в главата му. Следващата картина обаче беше разпит в красив готически районен участък на галисийската полиция с някои местен „авокадо“ до мен и…
„Социалният“ Моро надделя.
Оставих групата и седнах на едно барче. Поръчах си една сангрия – трябваше да пробвам как е на родната ѝ почва, и тя дойде на минутата. Беше божествена.
Кротнах се и страстите се успокоиха. Когато потеглихме, минах съвсем близо до мястото на случката. Вече бях решил че ако му кажа нещо, ще бъде неутрално.
Чух звуците от гайдата, и разбутах хората, за да стигна.
На същото място обаче, вместо възрастния насилник стоеше едно усмихнато младо момче с расти и оранжева гайда, което кимна с одобрение на няколко души, които го снимаха.
А после вдигна гайдата и засвири страхотна мелодия.
Тиииииииииии-дааааааааааааа… Да-ра-ра, да-да, да-да-да-ра-ра. Да-да…
Абе какво се случваше с мен?
Тук свършва разказът за външната страна на историята.
Ако не ви е писнало и ви се чете още – заповядайте!
Нещата в мен не свършиха дотук.
Когато се прибрахме на кораба, седнах на едно кафе и започнах да мисля защо стават всички тези случки. Сякаш светът се опитваше да ме спре, да ме накара да не правя нещо.
Кое беше свързващото между всичките схватки?
В този момент телефонът ми извибрира и аз се втурнах да отговарям на съобщения. О – писали са ми от Кръга! О, малките са писали! Аха някаква клиентка има нужда…
Изведнъж стомахът ме преряза, сякаш Брус Уилис ме шибна с всички сила без да пита къде си избирам да ме удари.
Вероятно колитът ми се обаждаше. Странно, тези дни се държеше доста добре, и не ми повече проблеми, а сега по-средата на деня…
Станах и изпуснах телефона. Ръцете ми сякаш сами се размахаха във въздуха и аз установих, че от известно време си представям как шибвам яки тупаници на онзи брадясал га(й)дняр. Под брадата. После още една. Той замахва с гайдата си, аз я хващам и го тряскам по главата. И още веднъж.
Хубаво, че Коко още не беше в каютата.
Разкрещях се.
Ядосах си се.
Държах се за стомаха.
Виках, млатих леглото.
Накрая се струполих на тоалетната. Треперех целия.
И бавно, и постепенно в главата ми се чу онзи глас, на другия, ядосаният хеви метъл и пънкар, дето заради мен само търпи и се прави на добричък. Има си име, ама няма да ви го разкривам тук, че много литература сте ми чели… 😉
„Кажи ми, кифъл, що ги слушаш и четеш тия книги?“ каза той сурово „Толкова чЕте Габор Мате, Карл Юнг, Джо Диспенза, Елизабет Гилбърт… Ходи на психолози, на психодрама беше 3 години, на сума уъркшопи за констелации…
И к’во? Разбра ли нещо от тях, разбра ли нещо от тая случка днес или предишните?
То само теория не става, мой човек. И да ги наизустиш, ако една дума не практикуваш от тях, все едно си научил дискографията на оня Шийрън… Ако не пуснеш поне една песен на поне една мацка да танцувате – от нея няма смисъл, нали? За друго не става, поне и двамата сме категорични тука.
Я си спомни сега за онази Меок, докторката, която била пациент с автоимунно на доктор Мате и се зилекувала, когато променила отношението си към себе си. Спомни си за Ева Енслър, и за това, което тя му казала – че разбрала, че болестта не е нещо в нея, а е промяна в процеса, начина, по който се държи тялото ѝ. Тогава нещата започнали да се променят.“
Малко по-малко започнаха да ми се връщат различни спомени.
От 2 години съм диагностициран с улцерозен (язвен) колит – автоимунно заболяване на дебелото черво – моят имунитет яростно напада собствените ми клетки, които храносмилат и ме поддържат.
Лечението все още продължава, с променлив резултат.
Коремът отново ме свива ниско.
Спомени се връщат в главата… и корема ми.
„Как може да пропуснеш отбивката, закъсняваме с детето, как може да си толкова загубен!“
Мълчание и подтискане на реакцията. Силен натиск ниско в стомаха.
“Как така ще изпуснеш срока? Ти луд ли си? Ставаш ли за нещо изобщо?”
Подтискане. Горене в корема, при червата. Никаква реакция навън. Аз съм издръжлив, ще го поема.
„Трябва да направиш каквото ти казвам! Нямаш време за разни китарки и дрънканици. Това е важно за семейството ти. Откажи всякакви репетиции, не им е времето сега.“
„Аз казвам кое е добро и важно!“
„Музиката е само хоби!“
„Китарата е за забавление. Можеш да подрънкаш по Коледа или на рождения си ден“
Изляха се хиляди такива. Натиск от гаджета, роднини, приятели, колеги, шефове, познати…
Натиск на който аз
НЕ
ОТВРЪЩАМ.
Защото ще ги обидя, ще ги изгубя, ще ме изоставят или няма да ме обичат.
Аз съм силен. Аз мога да издържа.
Мога да имам три групи, мюзикъл, две представления, курсове и едновременно с това да поддържам двойна правна практика – една частна и една с мрежата за човешки права.
„Миро може всичко – той разрешава невъзможни дела“. Не е хвалба, а цитат от няколко колеги и приятели.
Миро никога не казва „НЕ“.
Ново дело или бизнес? Ами да – трябват пари – за вкъщи, за спектаклите, за музиката.
Ново представление? Иха, може даже да стане популярно и доходоносно. Нищо че имам шест и никое не е, ха-ха.
Нова песен или даже група? Ма как бе, там съм, щом е яка идеята.
Ново бягане или спорт? Йога, тай-чи?
Нови хоризонти? Работа, преподаване, сътрудничество?
И един ден, онзи другият, ядосаният в мен, след хиляди вътрешни сподавени викове, след хиляди опити да се защити, да се сбие или да им се отяде, да им каже „НЕ“ – се е обърнал и ми е заявил „След като не ми даваш да отхвърля, атакувам, защитя или набия отвън заплахата, не ми остава друг избор освен да ударя теб. Знам че удрям и мене, но ти ми показваш как. Ти не защитаваш нас, себе си, онова мен, малкото момче, големият мъж, Миро, онзи който прави всичко това. Не си му благодарен грам, за всичко което прави за теб и за още десетки хора.
Сега и аз ще съм неблагодарен.“
Така се е появил Кольо колитът в мен.
Кольо не приема възражение – иска ли тоалетна, те удря с все сила в корема. Ако не си я осигурил до 15-тина минути след това, може да започне независимо дали си си свалил панталоните (това е действителна характеристика на болестта, ако не си на лекарства).
Във всеки един момент може да ти каже НЕ.
Ядеш нещо гадно? Удар. WC.
Искаш да пиеш бира? Не може. Удар, WC.
Искаш да тренираш? Сега не е момента. Туп. WC.
Ама имаш среща с Далай Лама, имаш спектакъл на Бродуей или ще ти дават Нобелова награда? Ок, може.
Нооо там, във WC-то.
Едва сега схванах, че аз не се нападам и не воювам със себе си.
Аз просто съм научил тялото на автоагресия, за да избегна стълкновения, за да оцелея, за да съм с хората които обичам. Но все пак момчето в мен да запази достойнство.
Като малко детето трябва да избира между автентичност или привързаност. Ако не бъде подкрепено самичко да се изразява, да възразява и да има свое мнение – то ще избере привързаността пред това да бъде себе си.
Просто няма друга възможност – това е единственият начин да оцелее, докато е малко.
Но сега вече не съм дете.
Мисля, че е време да действам. Не само да чета и уча.
Време е да дам израз на другият в мен навън. Да освободя Кольо от това му задължение, да се бие.
Просто ще трябва да го направя аз.
Да взема нещата в юмруци ако трябва, но да се погрижа за себе си.
Отивам да си взема едно ручило…
