Зъзнех на летището в Мюнхен като в сън, насред 26 градуса.
Три часа чакане за чек’ин на Хамбург, един парацетамол, после втори.
В самолета към София мразът се усили.
Нямаме разрешение за излитане – идва буря.Трети парацетамол. Почти час закъснение и излитаме.
Отново замръзвам. Меря със страх, градусите минават 39. Нямам повече нищо. Летим над Германия.
Отзивчива дама ми дава беналгин.
Стюардесата ми носи студени бутилки с вода. Те и топли да са, за мен са мраз.
След седмици сякаш виждам Витоша и светлините на София.
Захождаме за кацане.
И…баш в тоя момент пилотът дава газ и самолетът се издига отново в небето. Като скàлата на термометъра ми.
Тук съм и по-близо до небесOто, де.
Заекът рязко спря тиктакането.
Часовникът в корема ми се счупи.
В този момент кацаме и се мятам на таксито към болницата.
***
И изведнъж вече нищо не беше важно.
Вече нищо нямаше значение извън болестта, извън нажеженото „какво ще стане?“, и единственото ми желание – възглавницата.
Два месеца преди това с постоянна температура сутрин и отпадналост следобед, два месеца добавени към двете години на автоимунното ми заболяване, няколко неработещи лекарства, 7 свалени килограма, а после и тази неизвестна инфекция, която се лепна към цялата картинка. Имах нужда от нови лекарства, от сериозни изследвания и прегледи, имах нужда от постоянни консултации с доктора ми. Имах нужда да правя регулярни почивки и диети.
Къде бях? Защо не се слушах?
Какво правех ли?
Ами тревожех се.
Тиктакащия заек се бе настанил в диафрагмата и цъкаше.
Напрягах се и препусках от ранни зори до среднощ, и се тръшках при най-малкия неуспех. Тик-так.
Сърдех се, карах се с всички, особено с най-близките ми.
Тревожех се за изкуството ми. Тик-так.
Мюзикълът за Сребра беше на големи сцени през януари и март – трябваше да репетирам,
летните фестивали идваха – трябваше да комуникирам,
проектът за моноспектакъла ми беше спечелен – трябваше да композирам,
имах да дописвам сценария за Саксийното – трябваше да пиша,
имах да събирам екип, трябваше да записвам новите си песни за него,
развивахме новата си агенция за артисти,
щях да представям нова история на През 9 земи – трябваше да измислям и репетирам,
имах да пиша сценария на Възелът на Диман – трябваше да…;
имах да редактирам Песента на Хадар – трябваше да…,
имах да запиша инструменталите за спектакъла ни Сблъсъкът,
трябваше да организирам концерти, трябваше да… трябваше да…
Тревожех се за работата си.
Тик-так – всеки ден започвах с огромен списък задачи, и си казвах – хайде още една, за да останат по-малко за утре (никога не намаляват), хайде още малко днес… Абе 19 ч. е вече, ама ми се обади този клиент, що пък да не му напиша сега документа… Що пък да не поговоря до 9 – 10 часа, жена ми я няма, децата са с приятели… Молби, жалби, заявления, пълномощни, справки, становища, срещи с клиенти, имейли с клиенти, разговори с клиенти, чат с клиенти, само дето и цункане с клиенти нямаше – та аз отговарям навсякъде, може да ми пишете във всички чат приложения, как!
Тревожех се за каузата си.
Ето този човек е под запрещение, а е заведен в институция, какво прави настойника му? Онзи човек иска да премахне запрещението си, но психиатрите са на друго мнение. Онова дете е здраво, не трябва да е настанено в този дом за хора с увреждания, но пък имало девиантно поведение, та щели да го задържат.
Мой клиент е измамен и обран, трети не се обажда от седмици. Друг един почина, на косъм от съдебното решение и свободата от дома.
После близък самозастъпник почина.
После втори, трети.
Множество хора непрекъснато ми задават въпроси, правят справки – аз отговарям навсякъде – трябва да им пиша, не мога да изоставя човек с увреждане в тежко положение. Общината не отговаря, съдът ни връща хиляди пъти, с колегите уговаряме среща след среща…
Тревожех се за бягането си.
Щом се сетех все пак че трябва да почивам, отварях Race календара, и започвах да гледам за състезания. Да, това беше моята почивка – дай ми някой маратон, ма по-добре нещо 50-60 К дълго, за да мога да се разбия докрай. Мечтаех за деня когато вече щях да си бягам нормално над 100 километрови дистанции и да съм свободен. Само дето не осъзнавах че свободата не значи непременно грижа и почивка, особено като си аз – когато си я продал вече и си взел парата.
Тревожех се за финансите си.
Колкото повече се натоварвах и работех, за да покрия всичко, толкова повече дупки запълвах и толкова повече разходи се появяваха. Натрупах кредити, спестяванията почти се стопиха, а децата са все по-големи… Балове, университети, пътувания, обучения.
Тревожех се за семейството си.
Започвах да ги виждам все по-рядко, въпреки че не пътувах колкото жена ми. С дъщеря ми все пак разменяхме по някоя дума покрай музикалните ѝ занимания и барабаните, но синът ми се беше преместил в Minecraft, а после и в Brawl-stars-ландия. Трябваше максимално да ходим заедно на фитнес, да играем баскет или футбол заедно, да тренираме, а аз често бях изморен и, може би после…
Тревожех се за жена си.
…
Тревожех се за приятелите си.
… …
И може би (макар че, това трябваше да е на първо място) – (никак не) се тревожех за мен.
5 книги, 20 песни, 4 проекта, 40 клиента, 2 деца, 3 групи, 30 активни дела, няколко отнасящи каузи…
Какво ми пречеше да разбера, че счупването наближава?
Какво ми пречеше да разбера, че вече съм се счупил?
Сега, по време на дългия престой в болницата всичко започна да ми се избистря.
След излизането от мъглата на треската, първото което дойде при мен беше паниката и после скръбта. Една гъста мъка, че повече няма да правя нищо от това, което толкова искам и за което давам парчета от себе си.
После в гърдите ми се формира едно усещане че може би повече няма да бъда необходим.
А това за мен значеше – излишен.
Спомних си за дядо ми, за мъжете след пенсиониране, за високия процент смъртност именно в тази възраст 65-70, когато изведнъж от тях вече няма нужда.
И осъзнах че продължавам да ползвам старата си травма, и въпреки години на психологическа работа пак съм си у коловоза.
В душата ми Любов = Нуждаят се от мен. Полезен съм. Заслужих я!
Написах страхотна песен, спечелих голямо дело, помогнах за каузата на този човек в беда.
Браво, редник, свободно. Хайде, разрешено ти е да останеш, днес може и торта, и бира, даже секс, евентуално.
Днес получаваш разрешената доза щастие.
Ама се стягай, че от утре ще трябва още и още.
И тогава долетяха онези думи на прекрасния Габор Мате от първата му лекция, която бях гледал.
„If they don’t love me – I’ll make them need me.“ – „Ако не ме обичат – ще ги накарам да се нуждаят от мен.“
Ключът щракна и заспах.
На сутринта не чувствах нищо. Бях малко като в ступор. Когато докторът влезе за визитация, накрая ми каза – Може да си ядеш и пиеш всичко сега, продължаваме с изследванията.
„А кафенце?“ издумах изненадващо и за мен. От три години не пиех кафе, заради стомаха.
„Да, едничко може.“
На терасата грееше слънце, а малко по-нататък беше планината. Беше валяло.
„Късо кафенци, дълго кафенци… тотал съм фенси!“ звучи сгряващата песен на Cool Den, докато седях горе с много ситното еспресо в ръка.
В гърдите ми се разля топло и доволно.
Планината, терасата и зелените гори. Кафенцето и песента.
Изведнъж над отсрещната сграда се появи дъга.
Щастието? Че какво бях извършил, за да ги заслужа?
Отговорът се хилеше над Черни връх.
БЯХ ЖИВ.
