Хора, сбъдна се.
Всъщност сбъднах си я – голямата ми мечта да избягам обиколката Витоша 100К.
Като се замисля даже сбъднах доста повече от една.
Мечтаех си да бъде ултра бегач и да бягам дистанции над маратонските.
Мечтаех си да ми е яко и радостно по време на състезание, а не да ме болят кокалите и да си тегля дълги на акъла. Мечтаех си да спринтирам на финала.
Всичко това, че и още, случих на В100 тази година.
Вече съм ултра бегач и то официално. Чувствах се страхотно, докато бягах (е, последните 10 имаше припадъци, отчаяние и съмнения, естествено). Ревах, докато спринтирах на финала. То и преди това ми идеше на няколко пъти, но си казах „Никакви сълзи. Губиш електролити!“
Искам този път още в началото на обещания репортаж да благодаря на всички, които направиха това възможно.
На първо място, огромна благодарност на Иван за безценната подкрепа, особено по време на състезанието – сандвичи, електролити (точно навреме), резервен багаж, вода, музикален съпорт и супер мотивиращо бягане и съвети. Благодаря и за всички тренировки, които споделихме заедно, много често уговорката ни ме организираше да не взема да кръшна. Благодаря на него и на Сави за чудесният плакат на финала!
Огромно благодаря на Дани и Ицо от Академията.
Нямаше да постигна нищо от това, без страхотната програма и перфектните съвети, които поправиха много от глупостите, които си мислех и правех, и ми дадоха голям обем и стимул. Е, не успях да изпълня всичко зададено в тренировките, затова и финиширах два часа след планирания ми таван за финал, но пък от друга страна… завърших Витоша 100 с минимум страдания, хора, и почти през цялото състезание се забавлявах жестоко!
Страхотна работа, момчета, поздравления за всичко, и се радвам, че нося фланелката на Академията. Е, питаха ме няколко пъти „Академик на това ниво?“, но аз отговарях, че са взели и един дядо за цвят. 🙂
Благодаря на моето лудо семейство, което ме подкрепяше през цялото време и дори дойде на финала в адската жега, за да ме посрещне и прегърне. Благодаря на всички мои приятели, бегачи и други луди, за бяганията, за подкрепата със съвети, за супермотивиращите истории и разговори.
Не на последно място – благодаря на организаторите от Витоша 100, за чудесната маркировка и динамика на състезанието, респект за всички тези години на добра работа!
Акълът ми още не може да го обхване, хора.
Когато бях на Чуйпетлово, гледах трите дяла на Витоша пред мен, един зад друг, с най-високата част най-далеч и си казах: „Абе, аз трябва ей това цялото да го обиколя ли?“
А после на финала се обърнах и не можех да повярвам, че съм завъртял такава обиколка около тази огромна планина.
Каня се на тази лудост от три години, но някак предишните две все нещо се случваше и не успявах да се запиша (и слава богу, че като си знам каква подготовка и разбирания имах тогава…). Тази година подходих сериозно и се записах на тренировки, и не къде да е, а при най-добрите спецове по В100 – разбира се, в Академията при Ицо и Дани. (Още ми е неудобно да им обличам фланелката, при умопомрачителните им резултати. Дано не си я вземат сега, след това ми представяне).
Юни дойде шеметно бързо и аз, тренирал-нетренирал, започнах да се екипирам с последни детайла за състезанието. Пазарувах яко енергийни гелчета, електролити и разни барчета, минах на яко въглехидратно хранене, въпреки че стомашните ми проблеми не бяха най-улесняващите нещата. Трябваше и да спя, но работа, изкуство и проекти не чакат, и освен че имах яко натоварване там, в петък шофирах 12 часа… Всичко наопаки просто.
А после времето хвръкна и съботата дойде.
Целият ден ми беше нереален.
Гледах отвреме-навреме към Витоша, бях и до старт-финал зоната, да оставя един торбльок, (най-добрия превод, който ми хрумва за „дропбег“). Оставих един и на Иван, моят рънинг бъди, който щеше да дойде на Ярема, за да ми бъде пейсър на последните 30К.
После се опитах да спя следобяд. После не можах, после пак се опитвах.
Накрая в 10 ч. вечерта просто станах, грабнах въоръжението и хукнах към старта.
Към 23.15 ч. хората вече бяха започнали да се събират пред шатрите и балоните.
Винаги преди състезание е едно хем напрегнато, хем подскачащо. Като казах подскачащо – обикалях известно време, за да се включа в скок-снимката на Христина, но не успях да ги открия къде се хвърляха към небето. Другият път непременно.
Когато остана една минута се наредих на старта, после броихме, снимах и се изстрелях с най-бавното ми ходене за състезанието – докато се източим всички до булеварда.
Стратегията ми беше да ходя с умерено до бързо темпо по всички нанагорнища, особено в началото. Номерът ми – 2179, беше голяма символика – последните дни преди състезанието Ицо повтаряше на всички, че в началото, а дори и до Кладница да не бързаме, да не се напъваме, защото заради трасето ще изгубим повече от няколкото минути, които може да спечелим. Затова реших, че тоя първия полумаратон от трасето ще го бягам суперлежерно и така и направих. След това, за следващите 79К вече ще започна да се раздавам по-упорито.
Стратегията имаше успех – чувствах се прекрасно (това продължи до 70 километър даже), и освен това можех да видя неща, които никога нямаше да забележа, ако бързах да финиширам за подиум (или за кръговото на Бояна). Бях страшно въодушевен – подтичвах, ядох, снимах видеа, звезди, селфита, ядох, снимах тъмните мъгли над язовир Студена и малки дружелюбни кученца, и особено якото – първите изчервявания на склоновете в 5 ч. преди изгрева.
Пак ядох. Знаех, че съм на състезание по надяждане и усърдно се опитвах да съм конкуренция на другите академици поне в това. На няколко пъти ми се доспа, и в някакъв момент имах чувството, че мога да си дремя, докато подтичвам.
Искам да ви кажа, че няма по-фантастично усещане от това да бягаш нощем в планината, хора – мракът се гъне около теб на всяка крачка, с която местиш кръга на челника, звездите набъбват и греят, както и колоната светлинки от челниците на останалите бегачи, а дърветата и всичко наоколо издават странни, дишащи звуци, и то не само от вятъра.
Абсолютно магическо усещане. Омагосяната гора си е заслужила името.
Поизпреварвахме се едни и същи хора известно време, разменихме тревогите си за възрастовите групи и с един от най-младите бегачи на състезанието, Виктор, който после беше първи в категорията си – до 18 г. Аз пък ще трябва да чакам цели 5 г. за да вляза в следващата, и то само ако я направят (засега последната е 40-55 г.).
Пристигнах на Кладница към 3.30 ч. (по плана ми), награбих шепа храна пак, и леко ускорих по спускането към Студена. Малко след това започна изкачването към Боснек и аз реших да се пробвам да пусна малко снимки и видео във фейса още сега… и да проверя дали има и друг луд, дето не спи.
Имаше. Благодаря ти за среднощната чат мотивация, Вяре, ама другия път да спиш.
След язовира, наоколо стана видимо по светло, и след още половин час изключих челника. Следваше изкачването към Чуйпетлово, за което определено вече бях скороходец – имах интервали и за под 10 минути на километър.
Много ми хареса Боснек – единствената част от маршрута, която не бях бягал предварително, и разбира се се счупих от снимки. Едно поизморено момче поиска една и на него, като ми съобщи че ще е за некролога му. Направихме си селфи, надявам се да не погребват заедно, и да сме здрави и за следващото състезание
Наближавайки Чуй много се оживих, защото всъщност достигах до средата на цялото състезание – малко след него, на още 4 км. е връх Смильо, на 48,5 К от началото. Докато влизах в Чуйпетлово, си измислих и изпях песничка – за радост на всички на пункта. Можете да я чуете после във видеорепортажа, дето съм спретнал.
Взех си първия торбльок и се преобух, заредих хладилника… ъъъ, раницата т.е. и се отправих към Смильо и хубавото 14 километрово спускане след него, където смятах „да направя разлика“. До този момент краката все още не ме боляха, но, разбира се аз съм все наопаки, ги усещах леко по-трудни на ходене, отколкото докато бягам. Още един пропуск – подготовката ми за „хайк“ или скороходни преходи из планината беше бая оскъдна…
Една от най-големите приятни изненади беше точно на вече любимият ми вр. Смильо.
Там един ухилен човек ни посрещна на нещо като мини пункт, на който имаше различни неща, сред които – безалкохолна бира. Нямаше как да не снимам просто, а човекът ми каза: „Че какво пречи и да изпиеш една?“ Вярно, наистина. Нищо не ми пречи на мен, освен главата ми.
И така с малко бира и много ядене (да, продължавах да се тъпча), докато изминавах последните равни метри на върха, се приготвих вече за по-сериозното бягане.
Естествено прекрасните неща не свършиха – храсти с огромни купчини жълти цветове, като грамадни пламъци прелитаха покрай пътя, беше пълно с птици, две жени, които събираха билки, бяха надули малко радио с народни песни.
А после се появи щъркелът.
Стърчеше в полето, и всеки път щом се опитах да го снимам, ми обръщаше задник. Загубих сигурно 3 минути, докато успея да го щракна като хората.
Изобщо спускането към Ярлово беше едно все още хладно (слънцето не бе напекло още), забавно, освобождаващо бягане. Отново измислих песничка преди пункта, също ще може да се чуе във видеото.
Беше си истинско тичане най-сетне.
Завършило с откритието на първия проблем – бедрата вече ме боляха. Е, чак на 62-рия километър, добре е, ще каже някой. Да, ама аз се бях подготвил това да не се случва поне до 80К! Пък и се захранвах уж, пиех елементи и спазвах планираната скорост. Спомних си как се пошегувах на предишния пункт с едни момчета, едното от които поиска „още едно нурофенче“. „Ама разрешено ли е?“ вмъкнах се веднага в разговора, „Болкоуспокояващи тука?“ Отне им известно време докато се засмеят.
Е, и за това бях подготвен – разтрих краката си с един крем, сложих си резервните чорапи от торбльока, и след добро похапване и зареждане с елементи, се отправих към най-тежката част от трасето – изкачването към Ярема. То не беше голямо – общо 7К, пет от тях обаче бяха с повече от 200 м. положителна денивелация. Тук, или малко след тук катастрофираха много от отказалите се на състезанието. Тук трябваше много да внимавам за изпълнението си.
След това имаше голям стимул – на Ярема щеше да ме чака Иван, с нови резерви от храна, електролити и чорапи, а най-ободряващото беше, че после щяхме да бягаме заедно докрая. Освен това след Ярема започва почти само спускане до края на състезанието, тук-там с малко релефи.
Краката ми се поуспокоиха по нанагорнището, явно спусканията им бяха по-голям проблем. Слънцето напече, но аз си мокрех любимата шапка на Търново Ултра, и си подсвирквах. Малко по-малко взех баира и стигнах малката уличка между къщите на Ярема, на края на която ме чакаше моят железен, спасителен пейсър.
От еуфорията тук допуснах следващата си грешка – оставих без да искам пакетчето си със следващата таблетка електролити, и част от геловете, които също съдържаха магнезий. Изпих един течен, заедно с едно гелче, и след като напълних вода от чешмата, потеглихме.
Най-сетне си отговорих на въпроса, който си зададох преди 3 месеца, когато за пръв път бягах точно тази отсечка от Ярема – „Сега хубаво, ама как ли ще е след седемдесетия километър?“
Ами трудничко беше. Краката вече тежаха при движение, боляха ме тук-таме, особено след минути на покой, и аз вече имах нужда от нурофенче, а слънцето вече беше в апогей и пържеше безмилостно.
На първите 10К с Иван се посъвзех и продължихме доста добре. Минахме Брезите, но вече не ми се ядеше нищо, едва поглъщах собствените си гелове.
След 82-рия километър обаче нещата се затлачиха. Намалявах все по-често темпото, въпреки ободрителните думи на мотивирания пейсър, почти не можех да ям, само пиех вода. Имаше участъци, където дори надолу бягах трудно. Стомахът ми, който бе поискал да влиза в бокса само два пъти за 15 часа досега, започна да дава тревожни сигнали и да ме натиска.
Но най-криво ми беше защото вече беше ясно, че няма да успея за предвидения си таван за финиш – 16 ч., и най-вече няма да успея за награждаването и да видя колегите. Нямат стигане и за снимка тия Академици…
Колкото и да не изглеждаше като голям проблем, това ме сгъна и ме депресира, и пърформанса ми стана още по-лош. На пункта на 91-вия километър ми се зави свят и се сринах на земята.
След кратък разпит много аналитичният Иван установи, че не съм си изпил електролитите и, понеже си носеше ми даде да изпия един. Хората от пункта бяха много любезни, предложиха ми всякаква храна и неща. Около 10-тина минути ми бяха нужни да се освестя от световъртежа. За първи път ме прободе страх, че може и да не продължа, макар да оставаха „само“ 9 километра.
Тогава видях как на пункта тържествено пристига Виктор, известният на всички незрящ бегач. Той се отпусна от другата страна на табелите на Хармоника. Викнах му за здрасти, а той ме попита кой съм.
„А, Моро, ти какво правиш тука? Давай напред.“ казва Вики.
„Малко почивам, като тебе“ – опитах се да се пошегувам.
„Ааа“ махна той с ръка, „Ама аз вчера карах и колело, правя дуатлона.“
За малко да се цапардосам по челото, Направо ми идеше в земята да потъна.
Какво се оплакваш, бре, мухъл?
В този момент едно от момичетата на пункта ме попита „Кой надпис си избираш?“
Аз огледах табелите и посочих моята без колебание.
„Кога е следващото?“
Следваха още малко усилия до 93-тия км, където беше последното засичане за време. После кръвното ми се оправи, но пък стомахът започна да се обажда по-често.
Избутах като в сън километрите по слънцето, после един дядо ми изля бутилка с вода на главата и аз отново продължих. Лека-полека, с неуморната подкрепа на Иван, отново заподтичвах по нанадолнищата, въпреки че вече всеки мускул ме болеше.
Когато докретах до Бояна, имах чувството, че всеки завой е този, на който трябва да се спуснем надолу. Едва издържах чааак до третия, подминахме Боянска църква и продължихме надолу.
После вече всичко взе да се сменя много бързо. Любезни хора спряха колите на околовръстното. Иван извади камерата и заснима, вече трябваше да се засиля, за пред фотографа.
Тогава точно в главата ми се върна първата песен, която той ми бе пуснал от музикалното мотивиране в гората.
„Tears of the Dragon” на Bruce Dickinson.
Докато завивах към финала думите от нея ме сграбчиха за гърлото, но този път не се спрях насила, както предишният път. Ревнах си на воля и затичах с всички сили.
Сбъднах нещо, което бях сънувал и мечтал толкова пъти последната година.
Спринтирах на финала, след 100 километрово бягане.
Така, приятели, финиширах Витоша 100 като dead man sprinting.
Чувствам се невероятно. Отново казвам че всичко е възможно и можем да го постигнем. Просто трябва да си го представим, да намерим път до него, и да кажем на всички приятели, които искат да ни помогнат.
Но първо, трябва да се изправим срещу страховете си.
Както е казал Брус Дикинсън:
„Аз хвърлям себе си в морето,
Пусни вълната, нека ме залива,
Изправям се срещу страха,
във който нявга вяра имах.
На Дракона сълзите,
за мен и за теб.“
