Приятели, поставихме Сребра в Joy Station!
Какво, било преди 4 дни?
Извинете ама не съм разбрал…
До снощи очите и ушите ми бяха пълни с ярки прожектори, и още по-арки усмивки, нападателни черни дракузи, бляскави рокли и елеци, нахални булки и сватове и лица… щастливи лица, хора на крака и викове “Благун, Благууууун!”…
Даже през нощта Жоро пак ми говореше с изкусителния глас на Диман.
Едва днес се освестих. Имам чувството че чак сега се събуждам след онази, огромна мечтана и сбъдната вечер в Joy Station.
Време е за моята благодарност за всичко, което сътворихме заедно като мюзикъл, група, екип и публика.
Това, което се случи на сцената, беше неописуемо. Всяка песен, всяко съзвучие, всеки тон отекваше, публиката реагирахте на всяка емоция, на всеки вик, шепот или стон… Имах чувството че съм на парти с всички, и всеки има нещо за споделяне.
Но по-голям от самото представление беше пътят до него – пътят от края на продукциите ни в театър Сити Марк, през великанския Mixtape, през трудностите със звук и оборудване, среднощните репетиции, десетките срещи и часове в работа, до момента, в който отново застанахме заедно рамо до рамо с цялото Невидено на една от най-големите сцени в София.
И точно заради това този пост е най-вече за да благодаря на вас.
На всички участници в и поддръжници на Невидено – хората, с които сбъдваме тази луда мечта. Да правим авторски мюзикъл. Да смесваме български фолклор с рок и метъл. Да пеем, свирим, играем и разказваме истории. Да правим театър, музика и литература – едновременно.
Но най-вече – да го правим заедно.
Защото истината е проста: най-важното в едно изкуство са хората, с които го създаваш.
Без вас, хората от Невидено, това нямаше да съществува.
Благодаря на всеки един от вас, приятели– на сцената и извън нея, на всички, които са част от този процес, независимо в каква роля. Да, караме се, спорим, понякога се губим – но намираме пътя обратно един към друг. И продължаваме.
Благодаря ви от сърце. Истински съм щастлив, че ви има.
Ако трябва да го кажа с едно изречение – чувствам се така сякаш ви дължа живота си.
Защо ли?
…
Защото, да отворя една скобa.
Интересно е как реагираме различно на едни и същи неща, когато ни ги казват различни хора.
Понякога, особено когато са много близки до нас, когато започнат да ни обясняват как трябва да се пазим – ние страшно много се ядосваме. Или почти не им обръщаме внимание, за да не се скараме.
Аз поне страшно много се изнервям. Я на майка ми, я на жена ми, я на някой близък, който почва да ми обяснява да внимавам за това, за онова. Чакай амиго, аз това правя цял живот! Я по-спокойно.
Не съм хукнал да сека вишни.
Но миналия понеделник бях на интервю – бяхме заедно с Жоро и Ани в радио Тангра. И както така сладкодумно, както винаги си говорим с Васко Варбанов, той ни разпитва за спектакъла. Когато зададе въпрос на моите приятели и колеги дали съм цербер, диктатор, дали разрешавам нещата да са само по моя начин, или позволявам всеки да дава идеи, да допълва нещата, които правим. Изобщо дали не съм малко като Дейв Мъстейн и така нататък.
И тогава Жоро каза: „Не, напротив, много е отворен за предложения… аз даже съм учудвам, че приема така неща, които предлагаме.”
Ани потвърди също “Толкова години сме с Моро, и винаги е бил така…”
Така малко по малко в разговора се разбра колко много правят моите приятели и съмишленици в групата, и колко много дават от себе си за спектакъла – освен идеите за самото сценично шоу, и за поставянето му, за организация, за репетиции, за декори, за всичко. Абе вършим работа вече като 20 човека екип, и даже пак не стигаме за всичко.
И тогава Васко Варбанов ми каза нещо, което… остана в акъла ми. Каза: „Много се радвам, че вие така сте се хванали с тази работа. Защото миналата година – изгледа ме втренчено той – Ти нямаше как да продължаваш сам да вършиш цялата тази работа.
Ти просто щеше да умреш. Ама буквално – щеше да умреш.“
И изведнъж тези думи, точно от този човек, ми подействаха като шамар.
Защото Васил Варбанов е изключителен професионалист, ценител, музикална енциклопедия и аз го уважавам много.
Но той не е част от най-близкия ми приятелски кръг – хора, който да ми пилят всеки ден и аз съм свикнал да не ги чувам понякога.
Точно това обаче, че е човек, когото слушаш внимателно, правеше думите му много тежки.
Това ми подейства като онзи прослову мокър парцал през лицето. Не веднага. Просто думите му останаха в главата ми и започнаха да се въртят.
След като интервюто приключи, излязохме, разделих се с Жоро и Ани и се качих на метрото.
Думите му продължаваха да се въртят.
“Щеше да умреш.”
Тогава разбрах че това е вярно, дори и буквално.
„Човек… – казах си – Всичко това, което ти се случи последните месеци, всички тези поражения – ти сам си си ги дирижирал. Написал си ги предварително. Просто си тръгнал в тази самоубийствена посока и не се спираш.“
Можеше да стане нещо много по-тежко от нещата с които съм сега, та трябва да съм благодарен.
На моите приятели трябва да съм благодарен всъщност.
Ей тогава осъзнах, каква огромна благодарност им дължа.
Защото всъщност… до някъде им дължа живота си.
Защото аз нямаше да спра.
Няма да спра, докато не стигна и до най-голямата сцена на планетата. Докато не поставя това вълшебство, което правим на нея. Докато не доведа тази музикално-легендарен поход до край. Докато не сбъдна мечтите си.
Надявам се – в този живот.
