Моят кръстопът

„Дали да вярвам, Друмило?“

Понякога, а може би винаги, в тежките моменти от живота си, можем да изберем какво да последва. Можем да изберем как да продължи той, или поне можем да изберем какво да вярваме, че ще се случи.
Сърцето тропа в гръдния кош, наоколо светът е несигурен, мъглив и студен, и пред теб внезапно се появява кръстовище.
Накъде да тръгнеш?
Абсолютното и единствено сигурно е, че имаш избор.

Когато телефонът ми се раззвъни рязко през нощта, знам, че нещо се е случило.
Просто в кръга на тормозниците съм оставил само най-близките ми хора, или казано грамотно – изключил съм семейство и близки приятели от Do Not Disturb режима.

Случи се на 5 ноември 2021 година.
Рязко звънене в 4.25 ч. сутринта, на практика през нощта.
Беше майка ми.
Имам чувството, че започнах да се обличам още преди да вдигна телефона.
– Баба ти е паднала… Ей сега Лени ми се обади, чула я е отдолу как вика.
(Лени е измислено име за съседката, която живее под баба ми.)
– Тръгвам – успя да изгъргори гърлото ми и се вмъкна пред мен в тоалетната.

Докато палех колата, докато си мятах якето на задната седалка в движение, докато хвърчах по пустите улици на все ненастъпващото утро, си мислех, че някак от учудващо дълго време нищо не се беше случвало. Нищо спешно, като телефонно обаждане среднощ, линейки, скандали с роднини или край на дългогодишно приятелство/връзка.
Докато седях в очакване на линейката до тежко дишащата ми баба, която след само три месеца щеше да стане на 100, мислите ме връщаха назад и аз изведнъж оценявах всичко, което се беше случило през последните няколко години… както и всичко, което не се беше случило.
Семейството ми беше живо, здраво, и всички бяхме заедно.
Колко трудно е да осъзнаеш този прост факт като най-големия дар и щастие?

Бабата винаги е предпочитала да живее сама. Както доста възрастни хора, беше започнала да обръща режима и вечер хапваше в 10, влизаше в банята в 12 и си лягаше към 3 ч. Този път обаче не беше успяла да легне, защото столът, на който се подпряла, за да стигне до леглото, поддал (друго си е да имаш директорски стол на колелца в стаята си), и тя се изтърсила в цялата си прелест.
Няма да разказвам подробно за падането и счупената става, за травмата, как с майка ми едва успяхме да я пренесем от пода на леглото, в пълен ужас да не разместим нещо. Няма да описвам очакването на утрото и раздрънката линейка, която я превози, късметът с клиниката и докторите (невероятни хора, наистина, буквално ѝ спасиха живота), дългото висене за диагнозата.
Това, което искам да разкажа, е за онзи момент, когато видях кръстопътя пред себе си.

Карах след линейката, в която се бе натоварила и майка ми, от време на време се чувах с жена ми и скоро стигнахме ортопедичната болница, където я приеха и започнаха прегледа.
Стърчахме навън, майка ми нервно влизаше и излизаше. Други хора се разхождаха, една кола с две жени спря, стовари ги и двете се засуетиха и забърбориха.
Тогава някъде от високото, откъм покривите изведнъж се чу пискливо булуличене. Беше кукумявка.
Едната жена поклати глава, потупа другата и каза:
– Някой ще мре тука.
– А, да. То тая се премести от къщата на… (не чух името добре), дето май се отърва леко…
След безсънната нощ, трескавото спасяване и каране, разговори, лекари и линейки, едно студено чувство ме преряза през корема.
Когато жените влязоха в сградата на клиниката, за миг настъпи тишина. Бяхме останали само аз и един мъж с цигара, от другата страна на улицата, вероятно шофьорът на колата.
Страхът и притеснението се раздвижиха рязко в корема ми.
Някой ще мре, щото има кукумявка на покрива.
Още миг и измисленото пророчество щеше да ме хвърли по нанадолнището на мислите, които да го сбъднат.
Наричането започва тъкмо в този момент. Спомням си десетки пъти в напрегнати ситуации как някой изрича „Ох, имам предчувствие…“
Имаш много чувства и предчувствия, вярвай ми. Въпросът е кое да избереш.
Тогава, насред притеснението, пред кръстовището, един абсолютно неадекватен глас се обади в главата ми.
„Ами ако тя се премести?“
Огледах се, докато се хилех идиотски на собствените си глупости. Ама наистина, ако е казано, че като дойде, някой ще мре, значи като си отиде, някой ще оцелее, нали?

В този миг майка ми ме извика и влязохме вътре да чуем диагнозата.
Счупване, не особено леко.
Докторът предложи операция, трудна, но животоспасяваща, на нас ни се зави свят при мисълта за разговора, с който да я предложим на бабата, така че тя да се съгласи…

Докато подписвахме документи, докато правех втори, трети курс с колата до града, докато носехме багаж, мислите за суеверието не ме напускаха.
Като малък, понеже много обичах котките, си бях решил, че на мен ако котка ми пресече пътя, ми носи късмет. Що пък да се съобразявам с това, което други виждат и си наричат. Аз обичам котките и се кефя на всяка среща с тях.
Не знам дали имах късмет, но никога не ми се случи да нямам, когато котка претичаше пред мен. Имах си и специален знак при всяка среща, и особено много ми вървеше с черните котаци.

Сега, зад волана, отново на път към клиниката, си спомних това и си казах:
– А, не, няма сам да си създам кошмара. Аман от суеверия.
Що пък точно това да мисля?
Мога да спра този поток от мисли и да пусна друг. Моята вода си е, пък.
Разбира се, звучах си несигурно, притеснено, като ученик, дето не знае добре урока; ако го бях казал високо, гласчето ми щеше да притреперва.

Но си го повторих.
Избирам това. Избирам да вярвам, че бабата ще се оправи. Пък!
Избирам си тази реалност – че ще преживее операцията и ще стане на 100 години. Ако не стане – все пак не всичко зависи от мен, наистина. От мен зависи дали да живея в свят, в който да треперя от евентуалното умиране, в който рева и се тръшкам предварително, или в свят, в който чувствам, че тя се оправя, и аз съм спокоен и щастлив. Още повече, когато никакъв реален факт не накланя везната на вярването в едната или другата посока.
„Много хора с такава операция не издържат“, обаждаше се подличко гласче в главата ми.
Ами да. Ама много хора и без такава операция не издържат.

Махнах с ръка и категорично реших, че няма да се тръшкам, въпреки вродената ни страст и нужда от драма. Да, тя е това, което често ни подхлъзва. Хайде обаче да е в други моменти, а? Когато ни е скучно или когато имаме задача да измислим нещо…
Като стигнах обратно пред клиниката за пореден път, беше някъде следобед.
Смъкнах се от колата и миг преди да вляза във фоайето, се спрях.
Беше тихо.
Съвсем тихо.
Не се чуваше никаква кукумявка.

Огледах покривите, после се засмях и се вмъкнах вътре.

Изобщо не чух повече кукумяукането през следващите дни и нощи. Летящата котка или наистина бе решила да си тръгне, или ме избягваше.
Операцията мина успешно, бабата се възстанови дотолкова, че да спре с добрите обноски и отново да почне да хока и командва всички ни.
Три месеца по-късно тя все пак стана на 100 години и отпразнувахме юбилея с деца, внуци и правнуци.

Аз обаче се постарах да не забравя.
Да помня онзи тънък момент, онова кръстовище, на което наистина може да избереш накъде да се наклони везната на вярването.

Затова го записвам и пускам тук, в виртуалната твърд на интернет, та да си го препрочитам, особено в моменти, в които е трудно.
Когато отново видя кръстопътя.
Моят кръстопът.