120 дни до Античния театър!
Хайде, не остана!
Приятели,
Спектакълът за Сребра днес има два юбилея – един в миналото, един в бъдещето:
- днес се навършват 52 месеца от първото представление на „Да опазиш Сребра невяста“ в Шизи Импро Клуб;
и
- днес „започват“ 120 дни до голямата сцена на Античния.
По този повод слагаме един обратен брояч на дните и ви представям началото на историята от януари 2018 г.
Когато Пейо Хвърчилеца ме покани да свиря на оная сватба в Родопите, отначало помислих, че се шегува. Аз съм си пънкар и трашър, пък и някаква форма на поет с китара, и свиря всичко друго, но не и музика като за сватба. Парчетата ми или те удавят в сантименталност, или те разбиват от подскачане и куфеене. Кой сватбар ще иска да осмисля живота си, докато празнува?
Точно затова ме бил канел, заяви моят приятел. Това щяло да е сватба за планинци – искали яка музика, музика от сърце. Малко метъл химни, малко пещерняшки фолклор, някоя мощна народна песен и всичко щяло да е наред.
Нямаше къде да ходя, съгласих се. В крайна сметка те си го пожелаваха. Интересно ми беше колко хора щяха да издържат на темпото, и кога щяха да ме помолят да престана, за да пуснат „човешка“ музика.
Нищо такова не се случи. Нещата взеха съвсем друг обрат, и дори сега, когато си спомня онази дълга нощ, студени тръпки започват да лазят по гърба ми.
Нощта, в която преживях най-голямото си изпитание в свиренето и надпяването.
Нощта, в която пазихме булката в онова мъгливо планинско село…
Започна се още докато се изкачвахме нагоре в раздрънкания бус, с който ме взеха от гарата. Седях до моя приятел Филип, който с прибързан ентусиазъм бе решил да дойде с мен. Докато стискахме здраво калъфа с китарата и багажа, си намигахме с дъното на всяка урва, на минаване край която шофьорът, като стар смолянчанин, решаваше, че точно тука ще да припали някой фас.
Тогава, на един от завоите над пъкъла, Пейо разби мечтата ми. Тупна ме по рамото и заяви че „бая работа ни чака“. След което ме осведоми, че всъщност нашата задача далеч не е просто да свирим. Свиренето на самата сватба било за кеф и за отмора, и си било за нас и… абе все едно какво щяло да е, след като всички ще са вдъхнали въздух на няколко дамаджани.
Като ми подаде ПВЦ бутилка от фанта, пълна с бистрожълта течност, той се надвеси към мен и със заговорнически тон ме осведоми, че сме щели да участваме в „най-тежката част“. „Ти нали тежко си падаш да свириш?“ – озъби се той сам на феноменалния си хумор. Филип го гледаше омаяно, сякаш жив русалия беше рипнал от урвата приказки да му разказва.
Така с друсане и отпиване от огнената вода, той набързо ни въведе в заверата.
Пазенето и вземането на булката било най-тежката и най-важната част от сватбата. Това на практика си било чисто крадене на невяста. Младоженецът, понеже бил кекав от любов, си вземал добри приятели и роднини да му помогнат, за да извади момата от дома ѝ и да му я доведат. Същото се случвало и от страната на невястата, само че там целта била да не я дават без бой или поне голям откуп. Понякога, когато бубайкото (бащата на булката) не харесвал бъдещия си зет, ни бой, ни дар, ни пара помагали. Имало един начин само.
В тоя край всички толкова обичали музиката, че само тя топяла сърцата им. Затова на вземането на булката всяка от страните гледала да доведе ербап свирачи. Ако тези на младоженеца надсвирели музикантите на булката – тя отваряла вратата и отивала на „по-доброто хоро“. Ако се случело обратното, оставала вътре. Това „надвиване-надсвирване“ можело да продължи часове, докато булката не отстъпела.
Картинката започна да ми се подрежда. Не поисках да разбера какво ще стане, ако булката не отстъпи. Ухилено-замаяната от ракията и приключението физиономия на Филип ми стигаше.
Тези добри хорица си правеха сметката да свирим цяла нощ. Освен това, както ме осведоми любезно Пейо, срещу мен щели да се изправят най-добрите оркестранти от всички околни села. Всеки от тях бил кален от кукерските шествия, на които се свирело понякога с дни.
В главата ми се появи смътен спомен как, докато преговаряме с едрия планинец, аз гордо му обявявам, че мога да „изкарам от здрач до зори, ако се наложи“.
Бусът спря със скърцане и оживлението настъпи веднага, щом слязохме на местна почва. Илюзиите ми, че ще стигна изобщо до стаята, се стопиха моментално пред грейналите лица на няколко момчета и момичета. Те се нахвърлиха върху двама ни с Филип и като награбиха багажа и инструментите, буквално ни понесоха към близката сграда.
Красивите момичета и шегите на младежите скоро помогнаха на благото питие да отпусне сърцето ми. Филип беше в рая – говореше, пиеше и ръкомахаше, ухилен до зад ушите. Всички посрещачи бяха роднини, кои сестри, кои братя, кои братовчеди на Сребра и Ясен, и всеки се надпреварваше да разкаже как двамата млади се събрали, как се поискали и как тази сватба щяла да бъде най-голямата в цялата планина наоколо.
Бавно и полека съмнението и главоболията ми се стопиха и скоро и аз се присъединих към всеобщите усмивки и викове. Докато слушах разказите на веселата дружина, почти бях готов да забравя опасенията си.
Тогава, в един-единствен миг, когато вдигнах празната си чаша да поръчам още от хубавото питие, кръстосах очи с кръчмаря.
Странно мълчалив и сериозен, той отпуши една бутилка, сипа в чашата ми и я плъзна по бара. После, докато продължаваше да ме гледа, поклати глава, сякаш прогнозата не вещаеше нищо добро.
„Нямаш представа“, произнесоха беззвучно устните му.
Нещо ме бодна под лъжичката. После Филип ме дръпна, за да разкажа някаква много смешна история, и моментът се стопи.
Сега знам, че тогава наистина нямах представа какво ни чакаше…
Ако това е разбудило любопитството ви, вижте как мина постановката >>
