Хващали ли сте се да лицемерите пред себе си?
Да си пренасрочвате обещанията към себе си?
Да си казвате „има време по-нататък, а и правя нещо важно“, когато сте си обещали нещо, което зависи само от вас? Особено пък, ако е за здравето и почивката ни?
Трябваше да стигна състояние на мъртвец в неделя вечер, за да си дам сметка колко много лъжа себе си. Какво долно автолицемерче съм. И не става дума за автосервизни услуги…
Пиша този пост най-вече заради себе си. Пиша го и защото нещата отстрани може би изглеждат много блестящ и страхотни. Типичната примамлива визия, която соцпаяжинките придават, независимо дали го целим.
Но ако ще споделям и разказвам истории, трябва да са всички – и бели, и черни, и нежни и груби.
Има пълно щастие. Просто не трябва да изключваме и черното, и болката от него. Другото е фейк.
***
Лицемерието или самозалъгването са неща много трудни за признаване, и трябва да настане особено тежка ситуация при мен, за да се уловя, че отново съм замел под килима половината си принципи, или по-голямата част от грешките си.
Искам да си купя шорти за бягане. От декември. Още не съм.
Искам да купя болтове, за да монтирам една леко увиснала вратичка на шкаф вкъщи. Лошото е, че е скрита, та… може и по-нататък.
Искам да си оправя тавана, да си сложа ефектите и инструментите и да репетирам в пълна бойна форма, а не – в хола с китарата, на тавана с барабаните, нощем с лист харитя в кухнята или дори докато бягам в парка – с текста. Друг път ще е.
Искам да си освободя половин ден и да го прекарам с книга в леглото. От последния път когато бях болен. Ама без да съм болен. Ееее, вече прекалих!
Спирам, че списъкът ще стане огромен, а и съм сигурен, че всеки има свой такъв.
На обущаря децата ходят боси, нали?
Сега разбрах защо. Защото най-често той самият така ходи. Бос.
Няма време за себе си, понеже е обещал всичкото си време на някой или нещо друго. И ако жена му или някой близък му се развикат, той ще се погрижи за децата. А за себе си – може и по-нататък. Друг път.
Добре де, ама аз отдавна работя за себе си? Отдавна деля всичкото си време между работата в правото и изкуството – да пиша книги и музика, да поставям спектакли, концерти.
За кой друг всъщност тогава правя обувки?
В понеделник бях толкова разбит, че се наложи да си остана в леглото, уви, без да мога дори да чета. Всичките ми болежки от последните години се събраха заедно и като ядосани баби и дядовци ме натиснаха да ме гълчат. Сега им бях паднал.
Добре де, хубаво, им викам – ама аз се грижа за здравето си! Бягам, тренирам, пия лекарства, медитирам, правя йога, даже се запалих по Вим Хоф наскоро!
После се размислих и пред очите ми се извъртяха като на филм последните ми дни и седмици.
И тогава изведнъж нещата ми се наредиха.
Мале какъв лицемер съм се извъдил! Сам не мога да се хвана. Започнах да изреждам всичко, и се ядосвах все повече.
Ей, Мирославе…
През 2021 г. написах имейл до приятелите си, че започвам пътуване. Искам да сменя фокуса и да започна да работя главно по изкуството си.
И започнах. И още как започнах – поставих Сребра невяста първо като моноспектакъл, после като грандизен мюзикъл в Античен театър Пловдив. Довърших втората и третата си книга, записах няколко песни, свирех в две групи, бягах…
Само, че продължих да работя и като юрист, и като правозастъпник.
През 2021 г. написах музиката за подкаста „Свръхчовекът с Георги Ненов“. Ето още една чудесна работа в изкуството, казах си. Просто ще пиша музика!
И започнах – написах музиката за филма Анжела, за пиесата Кукувици, за скечове за импро трупата Шизи Про, за няколко конкурса, за моноспектакъла ми „Саксийното момиче“…
И отново – продължих да работя всичко останало по-горе.
През 2022 г. създадохме и поставихме мюзикъла за Сребра на сцената на Античния театър, Пловдив и после и в София. Работата беше огромна!
И пак продължавах да работя и правя всичко останало.
През 2023 г. поставих Саксийното момиче на няколко места. Сребра си продължаваше. Музиката, книгите, делата, казусите и човешките права – също.
През 2024 г…
Стига толкова. Не е идеята да правя списък с достиженията си, за да се фукам, а и мисля че схванахте накъде бия.
А, и да не забравяме че през всичките тези години, аз непрекъснато бягах все по-дълги и по-високи маратони и трейлове, докато през 2024 г. не направих Витоша 100. Тренировъчният процес за тези състезания е изключително натоварващ и отнема много време.
Но аз обаче отново продължих с всичко останало.
Добре, кажете честно – това прилича ли ви на поведение на човек, който се грижи за себе си?
Ама бил съм правил йога… Ама режеш един час от съня си, за да я направиш, бе!
Ама тренирал съм фитнес и бягане… А остави ли си някакво време за възстановяване, тикво?
Ама медитирам и правя стречинг и дихателни упражнения – да, най-често след 12 ч. вечерта, отвейко, след като си писал я молби, я текстове, я други простотии, дето си обещал на някой! А най-вече на собствените си притеснения, да не би да…
И така ден след нощ, все повече и повече аз си мисля, че се грижа за себе си и съм в режим, а всъщност препускам все по-бързо и все по-безмилостно изстисквам тоя нечовешки организъм, шапка му свалям как издържа до тука, горкият.
Докато не дойде миналата седмица. Ангажиментите ми вече бяха през час – среща след среща, две дела, крайни срокове, вземи бабата от болницата, кастингът за дракуз, репетициите за концерта с група FolkLords, всеки ден пускане на видеа в социалните, няколко дни записи на музиката за една нова пиеса, подготовка на албума на Сребра, уреждане на премиерата, нова песен, поставяне на пиесата „Земя на копнежи“ в събота – декори, инструменти, реди, мъкни… вече ми се виеше свят.
В неделя пътуване до Габрово за още записи, и прибиране вечерта в 11 ч.
Няма нужда да ви казвам какво се случи в понеделник. Или май вече казах?
Мисля че (ми) стана ясно – когато искам да се погрижа за себе си, аз все добавям нещо и никога не махам.
Каквото и да прилагам, то е винаги в плюс, не в минус.
Винаги е действие, а не бездействие.
А почивката означава да пишеш минус на всичко останало, освен на леглото си и някой чай или друго. Най-много да си почетеш, и то на хартия, при това ако не те цепи главата до очните ябълки.
Трябва да намеря начин да спра със самозалъгването. Да започна наистина да балансирам.
За тая цел ще трябва да излекувам говорния си дефект – не мога да казвам „не“.
Днес се привдигнах и успях да седна пред компютъра. Е, няма да лъжа, че пуснах една-две жалбици и постовете за имения ден на Благун.
Но най-първо взех един голям лист и написах най-отгоре „Време за мен“. ВЗМ. Време за Миро или както и да го наричаме.
Какво включва това време – предстои да разберем. 🙂
Но оттук нататък, винаги когато правя разпределение на задачите ми за деня, първата такава ще е именно това ВЗМ. Ако не искам да е без мен скоричко.
А следващата тренировка, на която ще се запиша, ще е по сън.
Благодаря, ако стигнахте дотук.
Приемам всякакви мнения, обиди, оплаквания и коментари.
