Привет, приятели,
Измина малко време от епичната ни премиера в Дряново, но аз трябваше да си събера мислите, преди да ви напиша отзива за балканското пазене – премиерата на спектакъла за Сребра на сцената на читалище Развитие-1869.
„Помниш ли гората, там още чакам те.
Сал да дойдеш, сал да пойнеш, моя ще си все.“
Последните думи от финалната песен в мюзикъла сигурно още отекват в огромния салон на това толкова топло и гостоприемно място, което по звук и размер гони Народен театър Иван Вазов, че и го изпреварва в някои отношения.
Но да караме поред.
Още от четвъртък, в седмицата преди премиерата един голям поток от превозни средства започна да се точи по пътя от София към балканското градче – кола, бус, кемпър с техника и инструменти. Аз самият се бухнах в задръстването още в петък, натоварил деца, инструменти, куче и декор, окичен върху Ел Гранде Дъстъро, който се поклащаше като нахакан Тринидад по магистралата. Или може би експериментален Локхийд.
По-тежката част от подготовката обаче започна в сутринта на представлението.
Още от 10 ч. сутринта започнахме да разтоварваме, да строим сцената, да правим звук, а надявахме се и светлина, да оправяме декора, и да се готвим за пробите и една бърза репетиция на цялото преди да настъпи дългоочакваният час.
Както винаги, само което не ни трябваше не се обърка. Разпробивахме декор, оправяхме ток, търсихме съчки за огън, печатахме забравени в последния момент материали… Всеки от групата даваше най-доброто от себе си и в един момент можеше да се види как басисти, китаристи и барабанисти пробиват и завинтват, гъдулар и режисьор редят огньове и покривки, а наоколо се въртяха вездесъщите звукар и осветител Тони Яначков и Наско Захариев, и оправяха сцената в движение.
Най-големият проблем се случи с едното от двете жизненоважни неща за един мюзикъл – звукът.
Уж трябваше всичко да е готово и да започнем в 13 ч. но, заради проблем с техниката, нещата се забавяха. Стана 14, после 15 часа, и всички – режисьор, актьори, музиканти, започвахме все повече да нервничим.
Времето ни изтичаше и виждахме как няма да успеем да направим репетицията изцяло. Другото най-съществено нещо също оставаше в „сянка“ – а именно осветлението.
Всички губеха търпение, и имах чувството че всеки момент на сцената ще избухне един грандиозен мюзикълен скандал.
Който си го може – си го може обаче, и тук именно е момента да сваля шапка на режисьора ни Лъчезара, на която изведнъж ѝ писна и, като надвикваше едва микрофоните ни, започна да води въртенето на пиесата така на сухо, още преди звукът да е готов. То бяха връщания, реплики, прескачания, а на третия път в който направих неща, които изобщо ги нямаше в сценария, вече се питах изобщо ще играем ли или направо да събираме цирка…
Почти не оставаше време за каквото и да е, освен да се облечем и да се качим на сцената. Кратка пауза, в която просто се прегърнахме, и си казахме: „Ние сме Невидено, чудо ако ще да става!…“.
После излезнахме пред дряновската публика, аз изсвирих първите акорди на Диман, и… чудото започна.
Всичко беше различно – Благун разказваше разпалено, песните звучаха все по-добре и по-добре, звукът изведнъж се бе наместил, а някак в движение, без нито една проба и повтаряне на сцена, осветлението също беше магически нагласено (Наско! Наско!).
Цялото представление изтече като един миг – песни, бутане на огради, дърпане на булка, надсвирване с дракуз, докато накрая лежах свит на земята, без да усетя кога бяхме изиграли всичко. Помнех само как публиката упорито пляскаше на всяка песен, как се смееше на места, на които не съм и мислил че е смешно, как се напрягаше и отпускаше и изобщо как се забавляваха всички в залата.
Но едно от най-прекрасните усещания беше това чувство на заедност.
Всички на сцената се раздавахме, поддържахме и играехме като един.
Усещах как винаги, когато имам нужда, някой от приятелите наоколо веднага е готов да ме подкрепи. Беше една висша форма на soulmate-стване и споделяне, и най-силното преживяване, което ми остана от тази премиера.
После… после празнувахме, както е казал автора. 😉
Изключително съм благодарен на всички, които успяха да дойдат.
Появиха се дори и гости от Севлиево и Велико Търново, и даже от София, които бяха решили да се вдигнат и уважат нашето ново начало на спектакъла.
Огромно благодаря на Тони Ставрева и читалището в Дряново, за особено голямата им подкрепа!
Най-специалните благодарности са за Тони Яначков, Тонката Велев и Наско Захариев, както и на Лъчезара Василева, заради които всъщност изобщо имаше представление.
А накрая аз самият искам да благодаря на моята Ненадсвирена дружина, моите хора, които прегърнаха от сърце цялата мащабна продукция, и заради чиито любов, талант и самоотверженост продължавам да вярвам, че има смисъл, и спектакълът продължава да съществува – приятелите музиканти и актьори от Невидено: Ивето и Ани, Миро, Минчо и Дани и нашият кавалджия Ванката Чапанов.
Благодаря, че ви има, хора.
Представете си:
След като успяхме така яко да се справим с тези налични ресурси, какво ли ще направим един ден на West End Theatre (че примерът с Broadway вече се изтърка 😉 )?…
Сребра потегли из България.
Очаквайте следващото ни шоу. 🙂
