тик-так
Известно време не съм тормозил соц-пространството и…
Сега ще ви се фукам, макар иначе пак да се опитвам да се оплаквам, както винаги.
Открих къде е проблема, хора. Проблема е в тиктакането.
Онова тиктакане в корема, зад пулса ти, дълбоко в корема, което те оставя с чувство на тревожност и спешност.
Това ще е от онези моите непопулярните писания – в които нещата не са в блясъци, няма задължително весела история и всичко е доста сурово и дори криво изглеждащо. Да не говорим, че е и дълго.
Криво седи, право съди обаче.
Аман от пудра, просто трябва да сме искрени, иначе другото е само театралка пиеска-социалка.
Този февруари ударих дъното на моето здраво(у)словно състояние.
Беше неочаквано, защото сравнително доста добре се справях напоследък.
Дори след тежкия стрес от големите сътресения в живота ми, които ескалираха през декември, както и напрежението от подготовката и поставянето на Сребра за първата ѝ голяма сцена, някак организма ми се справи.
Дни наред след премиерата си работех, не виждах нищо счупено, и дори наивно се подготвях, че ще вървя да бягам на маратон и то не къде да е, а в Малта през февруари, организирах да направя концерт-спомен за баба Мери, да подготвям творческия си курс, да довършвам сценария на мономюзикъла ми Саксийното момиче…
После в началото на февруари първо едно леко вирусче ме накара да подкашлям и да се треса лекичко. Една седмица и отмина.
Промених маратонската дистанция на половинка. Какво пък – 21 км все пак, ще се поразкърша и ще се подготвя за лятото.
И точно на датата, на която баба Мери щеше да стане на 104 години, стомахът ме преряза жестоко и вдигнах температура, която не свалих до вчера, докато изпих първата комбинация от антибиотик и кортикостероид. В допълнение ме тресна някаква алергия със странни пъпки само по главата и за капак – зъбобол як. В един момент не можех изобщо да ям.
За който не знае, трябва да споделя че съм диагностициран с улцерозен (язвен) колит, който се счита за автоимунно заболяване, не се лекува по принцип, но с определени лекарства и режим на хранене се поставя успешно в ремисия, така че да „спи“ и стопанинът му да живее нормално.
Оф, някак си ми олеква – време е да ги кажа и пусна тези неща и да счупя малко тази отвратителна стигма над споделянето на емоции, проблеми и болка, която блокира всичко навсякъде, и всички се правят на мъже – ай стига мрънка, айде пак ли ще плачем…, перфектна подготовка към ранен инфаркт, да кажем.
Страшно важно е да споделяме какво ни е, хора. Не да ревем и да се тръшкаме, просто да разкажем.
И дори изобщо не заради нас самите. Доста пъти точно за такива свои споделяния съм получавал благодарности и откровения от хора, които са се чувствали така, изпитвали са същите проблеми, и са смятали, че грешката е в тях, и те са… невалидни. И че на другите това не се случва.
Когато си счупих палеца на крака през 2020 г., бях потънал. Едва излюпен нов почитател на бягането, мислех че никога вече няма да тичам пак.
Тогава се разрових за такива случаи, да видя какво правят хората и попаднах на историята на Ивет Лалова, и нейното счупено бедро през 2005 г., точно в разгара на кариерата ѝ. Тази титанична жена успява да се възстанови и да се върне към великата си форма в бягането още по-успешна. „Какво си се размрънкал, бе?» смъмрих се набързо. „С една счупена костица, за твоите едва 10К ли ревеш? Я виж жената какво е направила. Споко, ще се оправиш.“
Тази история буквално ме извади от кладенеца. Ако човек не вижда изход, затворен в собствения му кошмар, как ще му помогнеш като само му подвикваш – хайде стига, ще се излекуваш някой ден… Как? Какво ще се случи, иска да знае той.
Трябва му малко информация, малко различна гледна точка. И нечии чужд опит.
С колита си се сдобих официално през 2024 г. – точно докато пропуснах участие на любимият ми фестивал През 9 земи на който не отидох, защото правих колоноскопия.
Започнахме различни лечения, първо с по-прости хапове, които не свършиха работа, после с кортикостероиди, и накрая на едно по-специално, биологично лечение с локален имуносупресор.
Минах през много неща. От първоначално притеснение как ще живея, ами свиренето, ами маратоните, ами целия ми начин на живот, през – ще се справя и към все по-маниакален режим и график. Познах да трупам още маратони, концерти, писане на книги, проекти, да не говорим за работата ми в кантората, правозащитната кауза за Независима експертна мрежа – НИЕ и времето ми вкъщи със семейството, което е много важно за мен.
Открих че много хора – артисти, атлети се борят с това заболяване. Мога да спомена Дан Рейнълдс от Imagine Dragons, големият футболист на Манчестър Юнайтед Darren Fletcher, актрисата Amy Brenneman, британката Siobhan-Marie O’Connor – олимпийски шампион по плуване, и един от идолите в ултрамаратонското бягане Alyssa Clark, която е бягала от големите 160К състезания като Хърт, Сан Диего и т.н.
Тези хора продължаваха!
И аз си дадох зор. Как пък няма да се справя…
Още същата година избягах успешно обиколката Витоша 100км. Ей така, с колита, който въпреки многото предпазни мерки и специални храни, които си бях взел по пътя, все пак не издържа и последните два часа ме скъса от отбивки във всеки втори храст.
Моят приятел и събрат в бягането Ivan, който се включи да ми е пейсър последните 30К, помни добре колко ме е чакал.
И все пак го завърших!
Започнах да си поставям все по-високи цели – концерти, пътешествия и бягания едновременно (работа, семейство си тиктакаха). Само три дни след чудовищното изтезание около Витоша, вече товарехме декора за мюзикъла и потегляхме към Царево, където трябваше да го поставим на 5 юли.
И така си карах все по-сериозен и по-сериозен. Не си давах сметка какво всъщност правя.
Но лекарствата не помагаха съвсем. Възстанових се добре от стероидите, но първото биологично не се справи така добре, както се очакваше, сравнено с други пациенти.
Наложи се преди миналия декември ново изследване и смяна с ново лекарство. Пак биологично, пак инжекции в корема.
Горе-долу всичко вървеше добре.
Докато не дойде февруари и не ме удари този стомашен вирус, а после и бактерийна инфекция.
От дете не съм имал температура и отпадналост повече от 3-4 дена.
Сега станаха дванадесет.
Наложи се да започна антибиотик, а после и кортикостероид, и едва от вчера температурата спадна и аз прогледнах и можех да изминавам разстояния и навън, макар за кратко. Ударът беше толкова тежък, защото някаква бактерия се беше залепила върху колита, като бонус разширение за Doom, и ползваше гратис намаления ми имунитет от биолекарството.
И тогава чух тиктакането. Онова мърморене на заден план в главата ми.
„Леле – не успях да отида на цели 3 репетиции! Леле, имам поета работа към 6 нови клиента и не съм пипнал! Леле, не съм си събрал прането от пет дена…“ и т.н. в този дух, и всичко това водеше до спазми и свиване на едно точно определено място.
Точно там където си мислите – долу ниско в корема, при дебелото черво.
И то реагира, разбира се.
Колко книги на Габор Мате трябва да изчета, колко лекции за свързаността на физическите болести с психиката и мисленето трябва да изгледам, за да се науча?
Така не може да продължава. Не мога да се самоунищожавам заради всичко, което искам да направя. Не може да режа парчета от себе си за всяко дребно недоволство или проблем.
Перфекционизмът е пълната неблагодарност. Към всичко с което си дарен.
Спирам тиктакането. Ако трябва ще се взривя и това е, почвам начисто.
Но трабва да намеря ритъма. Да отделям време за себе си. Време да обмисля какво точно правя, щото докато препускаш, трудно имаш възможност да си отговориш или дори зададеш въпроса – къде отиваме всъщност.
Време да подредя нещата не едно върху друго, а едно след друго. Така че всяко да си получи вниманието и аз да си получа почивката.
Защото, въпреки че уж се занимавам с доста здравословни практики освен бягането – йога, стречинг, правя медитации, дишания на Вим Хоф, масаж понякога, фитнес – си давам сметка че ги правя както работата – със спешност, напрегнатост и постоянно гледане на часовника. Не мога да се отпусна, бре!
Разбрах че самото ми мислене, настройката на съзнанието ми е такава – за да се справя с нещо, търся «какво да направя». А то може би просто трябва да „спра да правя“.
Да почна да НищоПравя.
Да изключвам това скапано, жужащо като електричество тиктакане.
Поздрави от зомбито.
То винаги се завръща.
Да видим сега какво ще измисли.
И благодаря, ако четохте дотук.
